Фаровете на Варна

Питал ли си се колко точно фара има в близост до морската столица? Кой се грижи за проблясващите в тъмното очи на моряците? Отговор на тези въпроси потърсихме от Бела Бенова – автор на пътеписа „По пътя на пулсиращата светлина“ и наш гост за една очарователна среща с бдящите над мореплавателите фарове край Варна… 

Фаровете на Варна

текст и снимки: Бела Бенова

От най-дълбока древност морето е стихия, която се опитваме да овладеем, но и в напредналото технологично съвремие не успяваме напълно да го постигнем. Безпомощни да контролират яростта на морето, още от древността хората са били принудени да правят по-гостоприемен и безопасен брега, който ги изпраща и посреща. Навигационни знаци, различими както през нощта, така и при мъгла или буря, са били необходими, като единствено наземно средство за ориентиране и спасение. А това означава СВЕТЛИНА!

Фарът на вълнолома, Варна

Фарът на вълнолома, Варна © Бела Бенова, Август 2007

Такава светлина в моя живот присъства от най-ранното ми детство. От последния етаж на блока ни във Варна изпращах всеки свой ден, търсейки във вечерното небе лъча на фар Галата. Две десетилетия след напускането на родния град, идеята ми за велосипедно пътешествие по българските фарове събра в себе си страстта към приключенията и пътуването, вечната магия на морето и желанието ми да опозная отблизо всяка от тези пътеводни светлини – с историята, романтиката и пазителите им. Отправна точка за проекта ми бяха материалите, публикувани от Милан Асадуров, откъдето научих техническите и историческите данни за всички наши навигационни светлини и съоръжения, използвани и тук. През 2007 г., след като получих необходимото разрешение от Генералния Щаб на Министерство на Отбраната, за да мога да посетя фаровете, намиращи се на територията на военни обекти, пропътувах с велосипеда си цялото наше Черноморие и заснех всички навигационни светлини и съоръжения. Тези споделени с приятели приключения са събрани в дебютната ми книга – фото-пътеписа „По пътя на пулсиращата светлина“ (Сталкер, 2013). Оттогава всяко следващо лято поредно велопътешествие ме води по бреговете на нови страни, за да попълвам колекцията от портрети на фарове, периодично представяна в пътуващата фотоизложба „Дом на светлината“.

Всъщност, романтичната представа за фара като обитаем дом, в чието подножие се плискат вълните, а на здрачаване пазачът се качва по витата му стълба за да запали светлината на върха на кулата, в момента е реалистична картина само на няколко места по нашето крайбрежие и едно от тях е именно нос Галата.

Нос Галата
Най-старият фар на нос Галата

Най-старият фар на нос Галата („Фаровете в Стария свят от древността до наши дни”, Милан Асадуров, Сталкер, 2014): facebook.com/oldworldlighthouses

Там в момента съжителстват най-новият български фаров комплекс – открит през 2001 г., и повредената от свлачищата сграда на стария фар, строен през 1912 г. Любопитно е, че този е единственият български фар с бойни повреди – бил е обстрелван от руски линеен кораб по време на Първата световна война.

Старият фар на нос Галата

Старият фар на нос Галата © Бела Бенова, Август 2007

Първият известен ни техен предшественик, изграден през 1863 г. и спрян от експлоатация след пускането на неговия наследник през 1913 г., е просъществувал непокътнат до 1968 г., когато жилищното помещение било разрушено, с цел построяването на неговото място на панорамен ресторант. За съжаление, в продължение на десетилетия, над стогодишната кула е служила само за склад, вместо да й бъде отредена достойната роля на исторически паметник. Датата 27 февруари 1998 г. бележи печалната кончина на най-стария фар на Галата, когато поредно от характерните за района свлачища, го погребва в морето, заедно с част от ресторанта, променяйки завинаги познатата отколе на Варненци форма на скалния нос.

Новият фар на нос Галата, Варна

Новият фар на нос Галата © Бела Бенова, Август 2007

Когато, придружена от дежурния фаропазач, се изкачих по витите стълби на старата сграда, бях занемяла от вълнение, че първото ми влизане в кула на фар е именно в онзи, който като дете съм наблюдавала да проблясва над нощното море. Оптиката си стоеше непокътната, единствено захранването е било спряно при пускането на новия фар, в който влязохме, след като заключихме стария – може би за последно… Впечатли ме контрастът в полза на съвременното съоръжение с асансьор, PVC дограма и специални подсилени стъкла, модерна електронна система за управление и контрол на светлинния сигнал, сателитна връзка, радиофар и сирена за мъгла – наутофон. Просторните жилищни помещения, с модерни удобства, климатична инсталация, интернет, включват даже стаи за гости, за да могат да приемат при необходимост семейството на дежурния.

Варненският залив

На 15 август 1863 г. във Варненския залив е светнал за първи път не само най-старият фар на нос Галата, но и пристанищният фар на Варненския нос (Варна бурун) – червена постоянна светлина, разположена в основата на бъдещия вълнолом, чиито строеж е започнат през 1895 г., след гласувания от Народното събрание “Закон за направата на портове във Варна и Бургас”.

Старата фарова кула от вълнолома, Варна

Старата фарова кула от вълнолома, сега в двора на Военноморския Музей © Бела Бенова, Август 2007

През 1903 г. в края на всеки от трите мола, са поставени и въведени в експоатация пристанищните фарове – три идентични метални кули. Кулите на входните зелена и червена светлини функционират и досега, а тази от вълнолома е заменена с нова и понастоящем е част от експозицията на Военноморския Музей, в чиито двор проблясва символично с лампа, монтирана във фенерното си отделение. Новият фар, с два метра по-висок от предшественика си, е издигнат върху същия постамент, изграден за целта при построяването на вълнолома.

Мозайката, изобразяваща Свети Никола, на постамента под фара на вълнолома, Варна

Мозайката, изобразяваща Свети Никола, на постамента под фара на вълнолома © Бела Бенова, Август 2007

Първоначално, южната му страна е красял бюст на цар Фердинанд, последван от барелеф с лика на Тодор Живков, а в края на миналия век ги заменя пъстра мозайка, изобразяваща Свети Никола. За моя голямо съжаление, нямаше вариант да вляза в кулите, да се кача по витите стълби и да погледна от площадките на фенерните им отделения. В тези съоръжения достъп имат единствено служителите, отговарящите за поддръжката им, а той се налага изключително рядко, тъй като пристанищни светлини отдавна са автоматизирани.

Зеленият входен фар на Пристанище Варна

Зеленият входен фар на Пристанище Варна © Бела Бенова, Август 2007

„Фарът на рибарите” – зелената навигационна светлина, в удобна близост до сградата на Морска Гара, открай време е предпочитано място за среща, раздумка и наздравица на въдичарите, без оглед на часа. Отсрещната – червената навигационна светлина, попада в зона, където акостират военни плавателни съдове и не е достъпна по суша.

Червеният входен фар на Пристанище Варна

Червеният входен фар на Пристанище Варна © Бела Бенова, Август 2007

Резиденция Евксиноград

На територията на Варненския залив има и още една навигационна светлина – на кея на резиденция Евксиноград се намира една от най-красивите фарови кули по нашето Черноморие. Посещенията на територията на комплекса са регламентирани и възможни по предварителна уговорка, стига да се избягват най-натоварените ваканционни седмици, когато там летуват високопоставените държавни служители.

Фар Евксиноград

Фарът на кея на резиденция Евксиноград © Бела Бенова, Август 2007

Летният дворец е построен след Освобождението по нареждане на княз Батенберг. Изграждането на пристанището, което да обслужва резиденцията е приключено през 1910 г. и скоро след това в края на вълнолома стена е изградена кръгла каменна кула, в която светва автоматичен фар, първоначално излъчващ бяла непрекъсната светлина. През 1947 г. червен глобус е поставен върху електрическата крушка, за да се различава сигналът на навигационното съоръжение от светлините на вилите по брега около двореца.

Фарът на кея на резиденция Евксиноград

Фарът на кея на резиденция Евксиноград © Бела Бенова, Август 2007

Посещението ми на този фар, в самия край на пътешествието, добави мека есенна светлина към красотата на самата кула. Конструкцията ме впечатли с архитектурни детайли, като трите реда прозорци, парапета от ковано желязо, резбованата стреха на покрива, украсата по външната стена. Когато обаче се качих по порутеното стълбище, фарът все повече ми се струваше да е запуснат. На площадката на фенерното отделение открих знак, че все пак някой понякога идва тук – овехтял, но изящно тапициран стол стоеше до яркочервената лампа. Вероятно за да присяда на него пазачът, когато при редките си посещения за поддръжка, уморен се задъхва по безкрайното стълбище.

Отвъд стъклата на фенерното отделение искрящото море създаваше усещане за присъствие в някое отдавнашно време, извисено и аристократично. Взирах се в околните плажове, вълнолома, корабите, всичко изглеждаше далечно и недействително от тази височина, в ранния предиобеден час, с тревожната червена светлина, грееща досами лицето ми. Нямах обяснение защо фарът е пуснат в разгара на ясния ден, но това допълнително ме караше да се чувствам сякаш аз съм дежурният, който с поглед в хоризонта изпраща този спокоен сигнал към невидимите мореплаватели…

Именно заради голямата им значимост в не толкова далечното минало, зная, че мислено приписвам на фаровете романтичното обаяние на незаменими помощници за мореплавателите и в сърцето си ги възприемам като символ – пътеводна светлина.

Сега, в нашия век на технологии и комуникации, мечтата за неугасващия лъч би могла да ни се стори смешна, но в края на всяко пътуване не копнее ли всеки от нас за един непомръкващ светлик, който да ни сочи пътя към дома и да озари завръщането ни?