Бела Бенова ни гостува за пореден път с увлекателен разказ за фаровете по нашите морски брегове и тяхното загадъчно обаяние. Присъедини се към нея за разходка и на юг, по време на която ще научиш за недостъпни кули, едно забавно плаване и дори няколко пощенски гълъба… 

Фаровете на Бургас и островите на Българското Черноморие

текст и снимки: Бела Бенова

Под юрисдикцията на Бургас са навигационните светлини по брега на южното ни Черноморие, както и тези на островите в българските териториални води. По нашето крайбрежие не са създавани изкуствени острови, но обслужвани фарoви станции има на двата най-големи естествени – Свети Иван и Света Анастасия. Автоматичен фар, сигнализиращ за околните плитчини, се издига и на рифа югоизточно от Поморие.

Бургас

По време на велосипедното ми пътешествие по българските фарове, описано в книгата ми “По пътя на пулсиращата светлина”, имах възможността да посетя навигационните светлини в най-големия пристанищен комплекс в България – порт Бургас. Разрешение за подобна обиколка може да се получи и от прес-центъра на пристанището. Фарът на вълнолома, с височината и елегантността си в бяло-червено райе, е знаков елемент от облика на Бургас.

През 1888 г. Народното събрание гласува „Закон за направата на портове във Варна и Бургас“. Главният фар е монтиран през 1899 г. в края на източния мол. Както и фарът на Варненския вълнолом, и този е носел името Георги Димитров, а барелеф с лика на „вожда” е красял фасадата, обърната към морето. От няколко години го замества емблема – символ на Бургас. За да известява мореплавателите и при силно намалена видимост, на фара има инсталирана сирена – наутофон.

В близост са кулите на зелената и червената входни навигационни светлини, поставени през 1900 г. и идентични с тези на пристанище Варна. Една от новите придобивки след последното разширяване на пристанището е висок вълнолом навътре в морето, в чийто край е „японският фар” – съвременно автоматично съоръжение, захранвано от соларни панели.

Още няколко малки навигационни светлини на метални стълбове или конструкции обслужват различните зони на пристанищния комплекс – стария рибарски кей, пасажерския терминал, корабостроителницата, като няколко от тях използват екологичната слънчева енергия. В близост до портала, ограничаващ достъпа до пристанището, ме изненада още едно съоръжение, но то не е работеща навигационна светлина, а „паметник” на фар.

Остров Света Анастасия

В бургаския залив се намира остров Света Анастасия. Той е кръстен на единствения в България островен манастир – Света Анастасия Фармаколитрия, изграден през Средновековието и закрит след Освобождението, чието име означава събирателка на билки. Говори се, че последният игумен, управлявал манастира, разпродал църковната утвар. През 1923 г. постройките са превърнати в импровизиран затвор, от който през лятото на 1925 г. избягват 43-ма политзатворници комунисти. През 1941 г. правителството превръща острова в концлагер и впоследствие, от 1945 г., за известно време той носи името Болшевик. През 1967 г. остров Света Анастасия е обявен за историческа забележителност.

Когато през лятото на 2007 г. посетих острова, той не бе достъпен за граждани, а военен катер от близката база Атия извършваше смяната на дежурния фаропазач. Понастоящем островът е вече туристически обект, до който има редовен превоз през летния сезон. Фарът си остава военна зона, забранена за посещения, но е видим и достъпен за фотографските обективи не само откъм морето, а и от самото късче суша, което бележи със светлината си.

Първите сведения за наличието на сигнален огън на острова датират от преди четири века. Различни конструкции и фенери са си отживели времето, преди модернизирането на съоръжението и поставянето на първата оптика през 1888 г. На 13 юни 1914 г. е пусната в експлоатация настоящата фарова кула, идентична със старата на нос Галата и тази на остров Свети Иван.

Остров Свети Иван

Посещението ми на най-големия български черноморски остров се превърна в приключение, защото регулярен транспорт до остров Свети Иван по принцип няма, а туристическите корабчета, които правят панорамни разходки пред Созопол по принцип не се отбиват там. Макар и с риск да се превърна в нарушител, ако бях останала на острова за през нощта, успях да посетя един от най-интересните български фарове и да се запозная с обитателите му. Освен дежурния фаропазач, ме посрещна немската овчарка Фреди, а впоследствие открих, че в двора на фара се развъждат и обучават пощенски гълъби, някои от които са призьори от международни състезания по ориентиране.

Дежурните все още обитават жилищните помещения от времето на първия фар, строен през 1888 г., а настоящата кула на навигационното съоръжение датира от 1911 г. До фара се издига наутофонът, напомнящ камбанария, в близост има някогашен кладенец, който и сега се използва като резервен водоизточник в най-голямата суша. За моя изненада, покрай него в тревата лежаха пръснати няколко стъпала от вита каменна стълба. От площадката на фенерното отделение видях останки от древни светилища, а дървеният кръст, издигнат в памет на загиналите на острова руски войници, за съжаление лежеше счупен на земята. Понастоящем, остров Свети Иван може да бъде посещаван от граждани. Фарът е в най-високата му точка и достъпен за гледка и снимки отблизо. Кеят, защитен от основната посока на вятър и вълни, позволява приставането на малки лодки. След залез слънце обаче, вече не е разрешено присъствието на цивилни на острова.

Поморие

Заснемането на фара на рифа на Поморие бе още по-вълнуващо, защото разстоянието от няколко кабелта, което го дели от сушата, преодоляхме с малка лодка под ветрила, а аз гордо – макар и само временно! – бях част от екипажа й. За първи път плавах на малък ветроход и като всяко излизане на море, нашето също си имаше своите смешни критични моменти. Докато лавирахме между многото лодки в заливчето, успяхме да изтървем един кранец, а рязката маневра за спасяването му, за малко не изтърси и мен през борда. Няколко поворота, твърде мудно изпълнени от минималния екипаж под бързите заповеди на капитана, няколко лошо посрещнати вълни, с плисък намокрили засмените ни лица, докато се опитвах неумело да държа щурвала, няколко дълги, приятни тишини, в които се чуваше само вятъра, отъркващ се в изморения грот и се озовахме пред фара, облян в бяла пяна, без никаква суша, нарушаваща синята линия на хоризонта околовръст… Скоро обаче, тази линия се навъси, иззад нея се надигна щорм и ни принуди по най-бързия начин да потърсим сигурното убежище на сушата, без да съм успяла да се налюбувам на фара и борбената му самота сред вълните.

Красивата, масивна и здрава кула, е изградена през 1933 г., върху платформа от две нива каменни блокове. Газовата оптика е заменена с електрическа през 60-те години, а в наши дни съоръжението е автоматизирано, включва се с фото-сензор, като захранването е на акумулатори. Този е единственият фар по нашето крайбрежие, изнесен толкова навътре в морето и изложен на произвола му. Само представата какво ли би било, ако той беше обитаем, кара мисълта да се сепва в уплах пред страховитата мощ на стихиите!

Фактът, че навигационните съоръжения са под юрисдикцията на Военноморските сили определя до голяма степен какви хора ще изпълняват длъжността фаропазач. Това са най-често хора с опит по море, служили в системата на отбраната, със сериозни технически познания и – не на последно място – умело понасящи самотата. Разбира се, фараджиите не са отшелници, но достъпът до някои от навигационните съоръжения е затруднен от географските особености и инфраструктурата, а понякога атмосферните условия възпрепятстват смяната и проточилото се с дни дежурство предполага те да са спокойни, търпеливи и мъдри в отношението си към живота. Любопитни факти за живота на тези хора, както и за поверените им фарове, е разказал Милан Асадуров, който ме вдъхнови за началото на поредица приключения по света, запечатали образите на десетки фарове в пътуващата изложба ДОМ НА СВЕТЛИНАТА.

Срещни се и с фаровете по северното Българско Черноморие с останалите разкази на Бела Бенова >>